26.07.2011 г.

No country for dogs!

Сега, когато съм затворена през повечето време и през по-малкото обикалям страна, която не познавам, започвам да откривам нещата, които преди бях научила, които като дойдох не ми направиха изобщо впечатление.
Почти невероятно на пръв поглед, а на втори направо абсурдно, си е абсолютната жестока реалност тук, където се намирам аз.

В онова минало време, преди ти,аз и родителите ти/ми, да са били родени, това нещо пак си го е имало. Естествено в някакъв по-скорошен момент всичко е претърпяло някакъв вид трансформация. Но изродията, малтретирането и премахването са си останали и до днес.

Онзи ден, съвсем случайно, докато си вървях в Чайна таун видях едно куче, видя ми се даже странно, зарадвах се, че има и такова нещо в тази страна, съвсем бях изключила за нещата, които бях чела, гледала и т.н.
Впоследствие вчера, както си четох едно списание видях защо няма кучета в града - защото ги убиват. Всяка година се прави така нареченото „прочистване“.  Жестоко, но наложително според закона, който спазват всички изроди тук, или по-точно онези, които работят по него!
Не мога да изразя с думи изумлението и отвръщението си от това, което се случва.
Сигурно не съм първата, нито ще бъда последната.




Къде се намирам?
Намирам се някъде, където има изобилие от хора, раси, езици, различни интереси, цели и идеи, различни услуги и продукти, архитектура, и всичко това съвкупно и вечно променящо се.
Една постоянна интензивност на случващи се събития и състояния,  една постоянна и непостоянна концентрация върху самия теб и само и единствено теб. Вървиш и не обръщаш внимание на случайности и съществености, реален в своята нереалност, преминаваш от един тунел в друг.
Една безволева плът, която е абстрахирана от проблемите на света, в който живее, откъсваща абсурдното и реалното от себе си.
Тук градската тъкан е наситена с рани, купища неравности и петна, които се оправят само чрез пластична операция.
Това тук е място, в което плътта разделя и събира, в което тя или е активна или в застой. На това място, в този момент виждам един стремеж към реална повърхност в много малко тъкани, в останалите има само безмълвност.
При наличието на толкова частици прах, стимулираните са много малко.

Аз съм една малка частичка стимул, който само очаква да бъде изслушан и разбран.

Несправедливости винаги ще има, жестокости също, това е човешката природа и същност.
И в тази същност „нищо човешко не ми е чуждо“.

П.С. И сега ми остава само да се затворя в себе си и своята същност, придържайки се към това да не мисля и обмислям видяното и чутото, което само може да ме натъжава. 
А частичката стимул ще я захвърля в реалността. 


Няма коментари: